by manson
Няколко мисли и от мен за проточилата се продажба на господин Обичлив в Манчестър Сити. Повечето ми познати знаят моята позиция по въпроса, но за тези, които сякаш забравят инстинските ми мотиви, или пък са отскоро във форума, ще направя един последен поглед назад в една кратка, но пък „интересна” кариера.
Средата на януари 2006-а. Сезонът протичаше разочароващо след продажбите на Виеира и Еду, Рейес не показваше очакваното вече постоянство в атака, а контузиите в дефанзивен план ни костваха много. Просто момент, в който какъвто и да е трансфер на която и да е позиция щеше да е приет отлично от феновете. Заради малкото опции в атака и липсата на силов халф, Арсен взе цели трима играчи и то в недолюбвания от него зимен трансферен пазар. Това бяха Диаби, Уолкът и Адебайор.
Дебютът на Емануел дойде бързо. Успешно също беше точна дума, след като вкара гол при дебюта си срещу Бирмингам. Формален гол в който нямаше много френска изисканост, но никой не можеше да отрече, че това беше светъл старт на живота на Аде в Англия. Още тогава разбрах, че този играч не ми е симпатичен и че очакванията ми за него са били точни. Но може би той беше липсващата част от машината за европейска доминация на Арсен. След няколко меко казано колебливи представяния, особено срещу Портсмут на Фратън парк, не изглеждаше така. Едно обаче бе ясно, Адебайор получаваше огромно доверие от Арсен. Започна почти всеки мач в първенството, откакто пристигна, а през това време останалата част от състава очароваше Европа със задружна защита и впечатляващо нестандартно нападение. Емануел Адебайор си оставаше едно весело момче, за което не бях убеден, че знае къде точно е попаднало.
Сезонът завършваше, течеше церемонията по затварянето на Хайбъри, а на мен ми се стори смехотворно присъствието на новите попълнения, както и очакваните клишета, които щяха да кажат в интервютата си след това. За четири месеца на хубавия терен, те нямаше как да са разбрали тежестта на събитието. Впечатлението ми се усили от небрежната игра на гоненица, която си спретнаха Рейес и Адебайор пред камерите, докато останалите хора в средата на терена гледаха към екрана и изслушваха думите на говорителите, посветени на някогашните легенди. Те двамата изглеждаха точно като деца, попаднали на грешното място.
Последва доста безличният сезон 2006/2007, когато тандемът Адебайор - Баптиста донесе повече ирочни усмивки от дебюта на Алекс Сонг. А моментът беше добър за постигане на някаква репутация, след като водещите голмайстори тогава Анри и ван Перси прекараха известно време контузени, Алиадиер превърна непостоянството в запазена марка, а Жулио показваше единствено благата си усмивка по време на двубоите. Тогава головете на спасението дойдоха от „невидимата стена” Джилберто, който видимо се гордееше с лентата си. Но колкото по-малко се сещаме за този сезон, толкова по-добре. Защото с добра преднина пред петия в класирането, комбинирана със загуби на другите три фронта, сезонът ни приключи през март.
И тогава последва знаменитият в паметта на определени хора сезон 2007/2008. С добро начало, няколко обрати и голове от почти всички офанзивни играчи, зимата дойде в отлично настроение. Големите усилия на Адебайор най-сетне намериха някаква насока и критиците му трябваше, ако не да се съгласят с вълната на безкрайно одобрение, поне да запазят личните си позиции за себе си. И макар и не със същата интензивност, головете продължиха и след Нова година. В Шампионската лига той редуваше силни със слаби мачове, като представянето му в Милано бе много по-добро от предишния мач в Лондон. Срещу Ливърпул пък направи обратното, като по-силен определено беше първият му мач. След определено разочароващ реванш, който напомни на доста хора каква е била предишната им позиция за играча, дойде ОНЗИ гол, който трябваше да ни класира на полуфинал. Без съмнение, но това е друга дълга тема.
Последвалият вече в решената част на сезона, хеттрик срещу Дарби Каунти бе по-важен за тези, които бяха залагали за голмайстор на първенството. Такъв стана Кристиано Роналдо, а неслучайно играч на сезона за феновете на Арсенал стана Фабрегас. И тук идва най-големият парадокс, върху който бих желал да акцентирам.
Сякаш феновете на Арсенал бяха свикнали, че играч, който вкара 30 гола за един сезон ще го повтаря отново и отново. Анри беше наистина рядък гений, а Висшата лига има доста изключения по този параграф. Близката история помни Кевин Филипс, Джеймс Бийти, а и Анди Джонсън. Но отборите, за които те постигнаха впечатляващия брой голове, нямаха амбицията да ги наричат най-добрите на техния пост в света. Та в случая освен благодарност и възхищение от отличния сезон на Адебайор трябваше нещата да бъдат погледнати малко по-детайлно. И тук не говоря за онези шест гола срещу Дарби Каунти, а за самата формация на нашия състав. Малкото ни загуби през сезона включваха неимоверно липса на поне един от тримата главни действащи лица в полузащитата. Фабрегас, Хлеб, а накрая на сезона и Фламини пропуснаха няколко двубоя поради контузии. Най-точни примери, бяха загубите от Мидълзбро и Ливърпул(макар и втората да бе доста дискусионна). След окончателното напускане на двама от тези трима играчи, сезонът със сигурност щеше да се различава от предишния. Най-малкото защото се очакваше завръщането на най-успешната формация в модерната историята на клуба, 4-4-2.
Това се случи, като партнъорите в нападение се сменяха достатъчно често. И след доброто начало от гледна точка на нападател N1 през 2007/2008 дойде дългият застой, когато малко по малко започнах да усещам, че всъщност доста хора са на моето мнение за този играч, чието единствени постоянни качества бяха силата и трудоспособността, като второто сякаш намаляваше с всеки изминал мач. Бавно се надигаше вълната на неодобрение, като летните любовни игри между принцът на Того и принцесите на европейския елитен футбол бяха свежи в паметта на феновете на Арсенал. Реакцията му след онази дузпа без значение или каквато и да е тежест срещу Реал Мадрид очарова единствено онези, които не виждаха цялостната картина. И тогава си проличаваше, че огромен процент от привържениците имаха съмнения относно качествата на този играч, но предпочитаха да запазят мълчание, като по този начин изказваха благодарност и уважение към предишния сезон, който той направи. Други пък наистина вярваха, че сме намерили новия Анри и че е само въпрос на време той отново да окаже силно влияние в идващите решаващи мачове. Добра крачка в правилната посока бе голът срещу Виляреал, може би най-вълнуващият и решаващ негов гол с червено-бялата фланелка. Но до края на сезона дори проблясъците изчезнаха от играта му, а Арсен мистериозно го извади от двубоите след фарса срещу Манчестър Юнайтед. И като изключим онзи изстрадан двубой с Челси, отборът не страдаше особено от висшето отсъствие на Адебайор.
Сега е моментът да изкажа личното си мнение за Емануел. Искам да подчертая, че не го пропагандирам, не го абсолютизирам, а единствено го изразявам. Уважението ми към събеседниците, или хората, които четат тези редове, не ми позволява да налагам своето мнение над когото и да било.
Когато говорят как са станали привърженици на Арсенал, хората често украсяват спомените си, за да постигнат по-голям ефект. Мен ме привлякоха личностите в тогавашния състав. Не можех да се асоциирам с играчи, заради тяхната кариера, лоялност или добро поведение, защото тогава не съм бил запознат с тях. Но когато камерата покажеше очите на Сиймън, Адамс, Диксън, Овермарс или Бергкамп аз виждах личности. Силни харарактери, някои прекалено, други не толкова, играчи, които имат мисъл и които имаше с какво да се запомнят. Затова ги почувствах близки, не заради някакви преувеличения, или утопии за безпогрешност и рицарско спортсменство.
И изключения винаги е имало, всеки помни истинските провали на Арсен на пазара, заради тяхната рядкост. Но дори най-големите клоуни от режима на Арсен сякаш знаеха своето място и поне не бягаха от реалността. Те нямаха големи претенции и повечето хора още пазят поне по един весел спомен за тях някъде в паметта си.
Емануел Адебайор не беше един от най-впечатляващите играчи в Монако. В началото на сезон 2005/2006 той е на косъм да премине в Уест Хем след като Алън Пардю отправя оферта на 31-и август. Трансферът пропада, а през януари той акостира при нас. Олицетворението на „здрав дух в здраво тяло”, той не ми напомня на никой наш играч от миналото, или поне на никой от ерата Арсен. Не отричам, че не ми е допадал стилът му, не отричам, че и до днес не мога да намеря качество, което знам, че ще покаже, когато дойде мачът му срещу нас, освен силата(която често не знаеше как да използва) и безкрайното ненасочено тичане. Също така не отричам, че и до днес не съм убеден, че тим на Арсен трябва да започва мачовете си с таран, независимо от това колко играчи в състава вярват, че могат да центрират. Но това, което никога нямаше да му простя, беше липсата на истинска мисъл в тази здрава негова глава. От първият път, когато зарадва народа с високоскоростния си английски, до последните му думи за предполагаемият бъдещ суперклуб Манчестър Сити, всяко негово интервю ми изглеждаше репетирано. Едни и същи клишета за любов и вярност, комбинирани с двусмилици, когато се намесеше името на голям европейски отбор, това са части от футболния фолклор, остарели още през 80-те години.. Но разбира се, тогава хората са държали повече на думите си. Истината е, че с думи не мога да обидя достатъчно интелекта на нашият бивш безличен нападател. И не мога да повярвам колко хора се хващаха на въдицата на неговия агент, а не повярваха на собствените си очи.
В началото на настоящия месец се заговори за трансфер в Манчестър Сити, точно когато изненадващ брой хора искаха този играч просто да си отиде, а от Милан и Барса интересът вече се беше изпарил. Вярвах, че това беше последният влак в тази посока, след като Арсен изпусна предишните през лятото на 2008-а. И след като през изкривената призма на английската преса, сякаш вече нещата вървяха към своя край, аз бях наистина изненадан от реакцията на феновете на Арсенал от много точки на света. И тук не говоря за хората като мен, а за хора, които преди година наистина са вярвали в този играч. Година по-късно те се нахвърлиха върху него и му държаха сметка за неща, които далеч не беше извършил. Проблемът произлиза от големите очаквания, които са имали, въпреки, че поводите за съмнения бяха на лице. И това не ги оправдава, ако са мълчали преди година би трябвало да замълчат и сега. А ако са заблуждавали себе си, вината си е тяхна. Има много играчи, които заслужават повече омраза от Адебайор, който едва ден преди трансфера си се пресети, че може да има някакви последствия. Пионка в ръцете на агента си и роб на хартийките с лицето на кралицата, Емануел не заслужава толкова много внимание.
Долкото разбирате, той далеч няма да ми липсва, но това не значи, че вярвам, че играч като Бендтнер е готов за титуляр, казвам днес, но дълбоко в себе си не знам дали такъв ден ще дойде. Но да не губим надежда, юли и август са месеци на еуфорията обикновено, дано и тази година да е така, с оглед на тежката програма това ще е отлично начало.
