Октомври 2010
Намирате ли прилики в събитията? Особено тези от 2003та и 2008-2009? Ако ги намирате ще сте прави. Парите, трансферите, успехите, е последното не важи на втория период, но кой знае, може Манчини да е новия Моуриньо?
Всичко това ми дойде на ума, днес, един ден преди сблъсъка ни с новия Манчестър Сити. Да си призная, едно време ги харесвах, да бяха ми симпатични, защото често поставяха градския си съперник от Юнайтед на място. Помня няколко страхотни техни мача, които са ни помагали, макар и косвено. Сега обаче е друго. Може би съдбата си играе лоша шега с моите разбирания за футбола, както и с много други хора, но днес се събудих в неприятно настроение. Кофти предчувствие, което дори не е свързано с утрешния мач. Става дума за онова усещане за „дежа вю”, което за съжаление е над силите ми да променя. Замислих се, ами ако историята се повтори? Ако парите отново надвият отбора, чието мото е „Победа чрез хармония”? Дали ще успея да го преживея отново?
Предпоставките са много. Отново има трансфери на футболисти, отново има онзи шум, отново я има заплахата, но ние сме друг отбор и най-вече друг клуб. Всеки си спомня, защо онзи отбор от сезон 2003-2004 се разпадна. Клуба не беше в изгодна финансова позиция да си позволи нови играчи, без да продава от наличните, докато в момента е така. Да, много шум около капитана ни, но ето че го задържахме! При трансфера на Анри, отново имаше същия шум, но всеки си спомня крайния резултат от сагата, естествено никой не знае дали следващото лято този трансфер ще стане факт, но ...
Истината е една, никой не иска да се повтори същата история, като с Челси. Клуба усилено работи в една единствена посока – развитие. Успехи няма на терена, но тези извън терена всяка година чупят рекорди. Някой ще ме обвини как сега защитавам финансите във футбола, въпреки че по-нагоре изпитвам огорчение от тях. Да прави сте да ме обвинявате, но аз ненавиждам онова безчувствено наливане на пари в играчи, даването на празен чек, който да бъде попълнен, това е основната разлика.
Академията ... да, тази академия, за която на някои хора вече им е писнало да слушат, а искат да излезе крайния продукт. Тази година го имаме, същия този продукт, в лицето на едно момче от Хертфордшир.
Арсен Венгер няма да става по-млад, както и повечето фенове, които неистово искат един трофей, за да могат да почувстват от онази негова романтика, която ни обгърна в деня, в който той пое отбора. Винаги, когато някой спомене по форуми, в разговор или където и да е липсата на трофей, макар и негласно винаги си казвам: „Ами Ливърпуул”? Това за мен е достатъчна утеха, да мисля позитивно всеки следващ сезон. Купата, под каквата и да е форма, в днешни дни е символ на пари, на сила и власт, а едно време беше престиж. Романтично звучи нали?
Нека се върна на въпроса, който си зададох по-горе в текста. Ще успея ли да преживея отново едно изместване на отбора на сърцето ми, от мястото, което заслужава, от отбор без успехи през годините, който получава един солиден „допинг”, ако мога да използвам тази терминология?
Отговора е само един – да.
Съзнавам, че нямам достатъчно аргументи в моя полза, дори осъзнавам, че статията ми не цели да докаже моята гледна точка. Написана е с една цел и затова я оставям недовършена – всеки да я завърши, както чувства и както мисли. Всичко друго ще е опит за вкарване на чужди мисли, в чужда глава, било то оптимистични или песимистични.
